Смисълът на човешкия живот

“Вместо да стрие хапчетата и да ги разбърка с вода, реши да ги изпие едно по едно, тъй като между намерението и изпълнението има дълъг път, а тя искаше да бъде в състояние да се разкае по средата. Да се застреля, да скочи от сграда, да се обеси-всичко това противоречеше на женската и природа. Когато решат да се самоубиват, жените избират по-романтични начини-прерязват си вените или гълтат свръхдоза приспивателни. Изоставените принцеси и холивудските актриси са дали много примери в това отношение. Цяла седмица Вероника държа четирите опаковки на нощното си шкафче, като флиртуваше с наближаващата смърт и се сбогуваше- без никаква сантименталност- с това, което наричат живот. Вярваше, че е съвсем нормална. Решението и да умре се дължеше на две съвсем прости причини. Първата причина бе, че всичко в живота и бе едно и също и след като преминеше младостта, щеше да настъпи разрухата, старостта щеше да започне да оставя необратими следи, щяха да дойдат болестите, а приятелите-да си отидат. В крайна сметка животът занапред нямаше да и донесе нищо хубаво, дори напротив, поводите за страдание щяха да се увеличат многократно. Втората причина бе по-философска: Вероника четеше вестници, гледаше телевизия и следеше това, което става по света. Нещата вървяха в погрешна посока, а тя нищо не можеше да стори, за да поправи положението, и това я караше да се чувства съвсем безполезна.”
Наистина ако гледаме глобално на нещата, съвсем откровено животът ни няма смисъл. Но това, което прави Вероника според мен е избор на слабия. Светът е трудно място за живеене, но точно в този свят аз откривам себе си. Мога честно да кажа, че болката ни учи, а щастието само ни радва. Много е лесно да решиш да умреш,трудно е да решиш да живееш и то да живееш не заради някой друг, а само и единствено заради себе си. Животът ми казва мрази, а аз обичам. Боли ме и се уча и се чувстам сам и стар и пак обичам. Така се въртят нещата, смазват слабите, а силните въздъхват и помъдряват. Всъщност светът не е виновен, виновни сме си ние и нашият разум. Причернява ни пред очите, не вярваме в себе си, затваряме се в черупките си, а колко красота има във всеки от нас. Но страхът или лицемерието ни пречат да я покажем на другите. Защо да се разкривам пред другите след като те са толкова студени и едва ли ще ме разберат? И всичко отново е черно пред очите ни, и сме слепи и си мислим, че живеем и мразим живота. Не може аз да съм виновен, другите са виновни , успокояваме се и се погребваме и така до безкрай.
“Естественият ход на живота е да се бориш, за да оцелееш по някакъв начин. Когато взе хапчетата Вероника искаше да убие някого, когото ненавиждаше. Малодушието или вечния страх, че греши,че не прави това, което другите очакват от нея я караха да се мрази. Превъзмогваше дребните си недостатъци, а се проваляше във важните, основните неща. Придаваше си вид на независима жена тогава, когато изпитваше крещяща нужда от компания. Влизаше в някое заведение и всички я забелязваха, но обикновено завършваше вечерта сама,гледайки телевизионни програми, които не си бе направила труда да настрои. Бе създала у всичките си приятели впечетлението, че е модел за подражание, и бе изразходила енергията си,опитвайки се да бъде на висотата на представата,която бе изградила за себе си. Поради това никога не и оставаха сили да бъде самата себе си- човек, който подобно на всички хора по света се нуждае от другите, за да бъде щастлив. Но другите бяха толкова трудни за разбиране! Реагираха по непредвидим начин, живееха, оградени от защитни стени, държаха се като нея-правеха се, че всичко им е безразлично. А когато се появеше някой по-открит човек, или веднага го отвърляха, или го караха да страда, смятайки го за по-нисш от тях, за “наивник”. Чудесно! Сигурно бе впечатлила много хора със смелостта си, но докъде бе стигнала. До пустотата. До пълната самота. До чакалнята на смъртта. Омръзнали и бяха самоконтролът, маските, благоприличното поведение. Тя вече знаеше, че има Вероника, която може да обича.”
Това са превратностите на съдбата. Оценяваме нещо едва след като го загубим. И защо на моменти сме толкова глупави-правим не това, което искаме, а това което трябва. Стискаме зъби и продължаваме. Настъпва момента в който питаме не себе си,а другите кое е правилно, как трябва да постъпим. Моят живот ще има смисъл докато мога сам да вземам решения, защото само така ще бъда искрен пред себе си. Да бъдеш човек, в пълния смисъл на думата, е толкова хубаво, а ние се срамуваме от това което сме. Защо? Не сме достатъчно добри или в нищо няма смисъл. Този въпрос е толкова абсурден. На него всеки трябва да си отговори сам, но преди това да се опита за един ден да бъде човек. Не душа скрита зад маска. Преди година и половина бях уплашено момче. Родителите ми вярваха в мен, а аз се страхувах да не предам доверието им. Аз и брат ми сме смисъла на техния живот и ми беше толкова трудно и объркано. Как мога аз да бъда смисъл на нечий живот,едно треперещо хлапе? Сега сам си решавам проблемите и много неща зависят само от мен. Чувствам се пораснал и готов да се боря за малко щастие. То не пада от небето,то изисква борба, но аз вече не се страхувам, аз вече не съм уплашено момче и съм благодарен на живота за това на което ме научи. Имам още толкова много да уча,а толкова малко време-един човешки живот. Колко бързо минаха 20 години,а аз едва сега започвам да разбирам нещата. Да толкова време си мислех, че нищо не зависи от мен, че аз съм една пионка, която върви по релсите и гледа в далечината, надявайки се да зърне светлина. Сам знам през какво съм преминал и съм доволен, защото издържах и сега обичам и сладкото и горчивото, и щастието и болката и най-вече обичам живота. Той е такъв какъвто си го направим, разумът ни е доста изобретателен в това отношение. Един пример: колко от нас са се питали : “ Как можа точно на мен да ми се случи?” И започваме да се съжаляваме, а съжалението е път към самотата и отчуждението.
Никой не казва: ”Благодарен съм, че това се случи на мен, защото научих много.” Не е лесно,но поне се опитайте. Ако обичаме себе си ще обичаме и живота. А защо да търсим смисъл в нещо, което обичаме? В момената дори не мисля върху нещата, които пиша, а ги печатам машинално. Може и да са объркани ,но те идват от сърцето ми, а аз не се срамувам от него. Позволих си да ползвам откъси от “Вероника решава да умре”, защото тази книга ми отговори на много въпроси.

Аз не мога да ви кажа: ето това е смисълът на живота, но се опитвам да ви помогна да го откриете. Възприемайки всеки нов ден като чудо-и то наистина си е така, като се има предвид вероятността да ни се случи нещо неочаквано във всяка секунда от крехкото ни съществуване- може всеки да намери смисъла за себе си.

//да това съм го писал на 20 години ... както и долните две стихчета