Ходенето из Пирин винаги ми е доставяло удоволствие. Сурова планина, зъбери, чукари... Време бе да видя цялата тая красота пречупена през призмата на снежната покривка. Предвид плана на действие и очаквания дебел слой килим от снежинки, участници в екшъна бяхме само аз и Дидо... имайки смелостта да се мислим за безсмъртни понеже имаме снегоходки... И тъй петък след работа потеглихме посока ЕБанско. На хотел Бистрица оставихме колата и трамбовахме към х.Демяница. Още със слизането от колата усетихме, че ще го ядем големия, ама то мерака не се чупи лесно. Сложихме тежките обувки, гетите и снегоходките, отгоре ни вали я дъжд я мокър сняг... за нула време сме мокри мишоци :
"Колко ще го бъхтаме тва?"
"Сложи го 2 часа"
Ходим потим се и ни вали... гадост. Поне имам сухи дрехи в раницата си мисля със задоволство, пък и ракийка нося, като стигнем ще се сгреем. Отне ни 3 гнусни часа да се доберем до хижата. Жоро хижаря като ни видя ни вика "Айде бе!", сякаш само нас са чакали :), то не че не бяхме единствените ама това е друг въпрос... :). Настаняваме се и какво установявам, понеже съм умен и не си сложих покривалото, раницата ми е пуснала доволно вода, която е намокрила всичките ми дрехи, дори и тези дето бяха в "непромукаемата" торба. Ей тогава как се псувах... Криво ляво избрах по- незасегнати дрешки и слязох долу да смуча ракия с градския. Хижарят и другаря му скоро се оттеглиха, то си беше след 1ч. все пак, а те май я бяха почнали отрано. След още час и аз се предадох. Сутринта решихме да не бързаме с тръгването след като дрехите ни са мокри. Станахме в 10, оказа се че мокрите дрехи са си останали мокри дрехи... Дидо всячески се мъчеше да си изсуши якето. По едно време се появи нова група, както си му е реда с кървавицата и виното. Почерпиха ни ... и много ни се услади. Даже ни викаха момчета остането тука да се почерпим, къв ще го търсите на Тевното. Е къв де, можеш ли да обясниш пред пълните паници и чаши, че има и по- важни неща.
12:30 след чаша вино захапваме баира. Чувстам умора от предния ден, Дидо също. На места затъваме до коленете въпреки снегоходките... мамка му се чува ту от моята ту от неговата уста. Борим се час и половина и минаваме ЦЯЛ КИЛОМЕТЪР... мамка му и двамата. Уморени сме, вярно снега се постегна, но пак си бе терсене... Трябваше да вземем решение и то бе единодушно. Връщаме се. Значи викам си на акъла, не сме чак такива мазохисти. Надолу вървенето спореше, а и вече имаше утъпкана партина... некви идиоти се бяха качвали сякаш преди малко :). На хижата плющят карти, пият вино, маат мръвки, живот дето се вика. Пак ни черпят...
Отпочинахме, Дидо отново баеше на якето си, приказки за слънце и суша ... и айде надолу. Да ама мен вече левия крак ме наболява доста, нещо го поразтегнах от патешкото ходене със снегоходките. На всичко отгоре пак почна да вали ... ъ дъжд... мамка му и двамата. С намаляването на надморската височина, снега става все по разкашкан... мамка му и двамата. Е нямаше как няколко километра гнуслък и сме при колата...
Та:
1. Снегоходките не те правят безсмъртен.
2. Виж хубаво прогнозата за времето преди да си чупиш краката.
3. Планината може да те накара да се почувстваш доста зле и неподготвен, дори да се мислиш за много печен.
4. Успях да си изкривя и двете щеки... а те си ми бяха верни другарчета от доста време... мамка му.
На връщане малко преди влизането в София видях табела с надпис "Шкембе чорба". Една бира и едно шкембе, понякога са по- добрия вариант от мазохистичните изпълнения които си докарваме. А може би сега се чуствам много смазан и отчаян...
събота, 17 ноември 2007 г.
четвъртък, 15 ноември 2007 г.
С любовта шега не бива
Аз съм щастлив, не аз съм най- щастливия човек на земята.
Вчера бяхме на театър, постановка по режисура на Мариус... не ми е любимец даже хич, но това нещо трябва да се гледа. Има няколко много точни попадения като реплики, а за актьорите... кой от кой по- добре си изигра ролята. Любовта е нещо съвършено, нещо което се случва между две несъвършени създания. За някои тя е нещо непонятно, тя е нещо което не се случва никога... За мен тя се случи и аз съм щастлив, огрян от обичта на моята жена... Не знам как и накъде ще ни задуха вятъра, но знам че аз обичам истински. А за мен това е най- важното.
Вчера бяхме на театър, постановка по режисура на Мариус... не ми е любимец даже хич, но това нещо трябва да се гледа. Има няколко много точни попадения като реплики, а за актьорите... кой от кой по- добре си изигра ролята. Любовта е нещо съвършено, нещо което се случва между две несъвършени създания. За някои тя е нещо непонятно, тя е нещо което не се случва никога... За мен тя се случи и аз съм щастлив, огрян от обичта на моята жена... Не знам как и накъде ще ни задуха вятъра, но знам че аз обичам истински. А за мен това е най- важното.
сряда, 7 ноември 2007 г.
На дъното
Странни неща ми се случват напоследък. Осъзнах нещо, само за себе си и то ме удари като чук. Всяка загуба се преживява, всички това ми повтарят... Ей ти малко болка, а сега се радвай че живееш. Дали всички са минали през такава мизерия? Едва ли, не може да ми говорят по този начин, не и ако са били на дъното, както аз съм сега. А всичко може да е толкова просто нали, сами си правим живота сложен.... е майната ти живот... майната ми на мен самия, не искам да чувствам нищо... не тъжно лице пред кървящо сърце. Позволих си да изпуша една кутия с цигари, определено не се чувствам по- добре в момента, но докато ги пуших ми беше добре. Вдишането дълбоко много помага, дори и на дъното на мизерията. Няколко разменени приказки и съм обратно в нищото, хванал сламката на надеждата... нещастник. И какво сега? Пуши и пи за целия китайски народ и ? Ефект има ли? Не, не.... на кой ли му пука... На никой брат, на никой. Нали осъзнаваш подигравката в цялата тая история?
вторник, 23 октомври 2007 г.
Карлуково или Цветане защо го направи?
Събота е и аз още не знам накъде? Дали да остана в гнуслъка в София или да забия с компанията към Карлуково. Естествено надделя второто, въпреки че бях поканен на рожден ден на Катя, съжалявам просто не можех да остана тук...
И така след сбирка на OMV-то на Окръжна болница, потеглихме 3 коли и 10 души. Нищо интересно по пътя с изключение на смс-а, пристигнали са живи и здрави .... олекна ми. На Карлуково подминахме Пещерния дом и след 2 км. бяхме на х.Провъртеника. Условия сносни, а като видяхме външната скара очите ни засияха. Проведохме успешна запасителна акция до Луковит... интересна работа стари къщи а в центъра изтипосан хотел за чудо и приказ... Нощувка 100лв, нашите нощувки бяха по 5 лв. :). И тъй взех винско и свинско и обратно. На хижата вече имаше и нова група, която осигури музикалния съпровод... и се почнахме. Аз лично на вино и мръвки... после бири и накрая ракия..., когато Никси и Камен дойдоха заедно до мен да ме канят на блус разбрах, че не съм зле само аз. Някак успях да отблъсна атаката и да доизпия каквото има в чашата. Сутринта бе тежка поради приземяването - мерси всеки трябва да си знае мястото, тъй де къде летиш ...
До пещерния дом се замъкнахме след 12, беше тежка неделна утрин... зле, зле. Минахме през пещера Проходна и там се почуствах нищожен. После разходка до Свирчовица... лежерна му работа. Е то не може и вълка сит и агнето цяло. Тоя уикенд брутализъм ...., защото така ми харесва... Ето снимките :
http://picasaweb.google.com/dobrudjan4e/yeYOfF
И така след сбирка на OMV-то на Окръжна болница, потеглихме 3 коли и 10 души. Нищо интересно по пътя с изключение на смс-а, пристигнали са живи и здрави .... олекна ми. На Карлуково подминахме Пещерния дом и след 2 км. бяхме на х.Провъртеника. Условия сносни, а като видяхме външната скара очите ни засияха. Проведохме успешна запасителна акция до Луковит... интересна работа стари къщи а в центъра изтипосан хотел за чудо и приказ... Нощувка 100лв, нашите нощувки бяха по 5 лв. :). И тъй взех винско и свинско и обратно. На хижата вече имаше и нова група, която осигури музикалния съпровод... и се почнахме. Аз лично на вино и мръвки... после бири и накрая ракия..., когато Никси и Камен дойдоха заедно до мен да ме канят на блус разбрах, че не съм зле само аз. Някак успях да отблъсна атаката и да доизпия каквото има в чашата. Сутринта бе тежка поради приземяването - мерси всеки трябва да си знае мястото, тъй де къде летиш ...
До пещерния дом се замъкнахме след 12, беше тежка неделна утрин... зле, зле. Минахме през пещера Проходна и там се почуствах нищожен. После разходка до Свирчовица... лежерна му работа. Е то не може и вълка сит и агнето цяло. Тоя уикенд брутализъм ...., защото така ми харесва... Ето снимките :
http://picasaweb.google.com/dobrudjan4e/yeYOfF
сряда, 17 октомври 2007 г.
Смисълът на човешкия живот
“Вместо да стрие хапчетата и да ги разбърка с вода, реши да ги изпие едно по едно, тъй като между намерението и изпълнението има дълъг път, а тя искаше да бъде в състояние да се разкае по средата. Да се застреля, да скочи от сграда, да се обеси-всичко това противоречеше на женската и природа. Когато решат да се самоубиват, жените избират по-романтични начини-прерязват си вените или гълтат свръхдоза приспивателни. Изоставените принцеси и холивудските актриси са дали много примери в това отношение. Цяла седмица Вероника държа четирите опаковки на нощното си шкафче, като флиртуваше с наближаващата смърт и се сбогуваше- без никаква сантименталност- с това, което наричат живот. Вярваше, че е съвсем нормална. Решението и да умре се дължеше на две съвсем прости причини. Първата причина бе, че всичко в живота и бе едно и също и след като преминеше младостта, щеше да настъпи разрухата, старостта щеше да започне да оставя необратими следи, щяха да дойдат болестите, а приятелите-да си отидат. В крайна сметка животът занапред нямаше да и донесе нищо хубаво, дори напротив, поводите за страдание щяха да се увеличат многократно. Втората причина бе по-философска: Вероника четеше вестници, гледаше телевизия и следеше това, което става по света. Нещата вървяха в погрешна посока, а тя нищо не можеше да стори, за да поправи положението, и това я караше да се чувства съвсем безполезна.”
Наистина ако гледаме глобално на нещата, съвсем откровено животът ни няма смисъл. Но това, което прави Вероника според мен е избор на слабия. Светът е трудно място за живеене, но точно в този свят аз откривам себе си. Мога честно да кажа, че болката ни учи, а щастието само ни радва. Много е лесно да решиш да умреш,трудно е да решиш да живееш и то да живееш не заради някой друг, а само и единствено заради себе си. Животът ми казва мрази, а аз обичам. Боли ме и се уча и се чувстам сам и стар и пак обичам. Така се въртят нещата, смазват слабите, а силните въздъхват и помъдряват. Всъщност светът не е виновен, виновни сме си ние и нашият разум. Причернява ни пред очите, не вярваме в себе си, затваряме се в черупките си, а колко красота има във всеки от нас. Но страхът или лицемерието ни пречат да я покажем на другите. Защо да се разкривам пред другите след като те са толкова студени и едва ли ще ме разберат? И всичко отново е черно пред очите ни, и сме слепи и си мислим, че живеем и мразим живота. Не може аз да съм виновен, другите са виновни , успокояваме се и се погребваме и така до безкрай.
“Естественият ход на живота е да се бориш, за да оцелееш по някакъв начин. Когато взе хапчетата Вероника искаше да убие някого, когото ненавиждаше. Малодушието или вечния страх, че греши,че не прави това, което другите очакват от нея я караха да се мрази. Превъзмогваше дребните си недостатъци, а се проваляше във важните, основните неща. Придаваше си вид на независима жена тогава, когато изпитваше крещяща нужда от компания. Влизаше в някое заведение и всички я забелязваха, но обикновено завършваше вечерта сама,гледайки телевизионни програми, които не си бе направила труда да настрои. Бе създала у всичките си приятели впечетлението, че е модел за подражание, и бе изразходила енергията си,опитвайки се да бъде на висотата на представата,която бе изградила за себе си. Поради това никога не и оставаха сили да бъде самата себе си- човек, който подобно на всички хора по света се нуждае от другите, за да бъде щастлив. Но другите бяха толкова трудни за разбиране! Реагираха по непредвидим начин, живееха, оградени от защитни стени, държаха се като нея-правеха се, че всичко им е безразлично. А когато се появеше някой по-открит човек, или веднага го отвърляха, или го караха да страда, смятайки го за по-нисш от тях, за “наивник”. Чудесно! Сигурно бе впечатлила много хора със смелостта си, но докъде бе стигнала. До пустотата. До пълната самота. До чакалнята на смъртта. Омръзнали и бяха самоконтролът, маските, благоприличното поведение. Тя вече знаеше, че има Вероника, която може да обича.”
Това са превратностите на съдбата. Оценяваме нещо едва след като го загубим. И защо на моменти сме толкова глупави-правим не това, което искаме, а това което трябва. Стискаме зъби и продължаваме. Настъпва момента в който питаме не себе си,а другите кое е правилно, как трябва да постъпим. Моят живот ще има смисъл докато мога сам да вземам решения, защото само така ще бъда искрен пред себе си. Да бъдеш човек, в пълния смисъл на думата, е толкова хубаво, а ние се срамуваме от това което сме. Защо? Не сме достатъчно добри или в нищо няма смисъл. Този въпрос е толкова абсурден. На него всеки трябва да си отговори сам, но преди това да се опита за един ден да бъде човек. Не душа скрита зад маска. Преди година и половина бях уплашено момче. Родителите ми вярваха в мен, а аз се страхувах да не предам доверието им. Аз и брат ми сме смисъла на техния живот и ми беше толкова трудно и объркано. Как мога аз да бъда смисъл на нечий живот,едно треперещо хлапе? Сега сам си решавам проблемите и много неща зависят само от мен. Чувствам се пораснал и готов да се боря за малко щастие. То не пада от небето,то изисква борба, но аз вече не се страхувам, аз вече не съм уплашено момче и съм благодарен на живота за това на което ме научи. Имам още толкова много да уча,а толкова малко време-един човешки живот. Колко бързо минаха 20 години,а аз едва сега започвам да разбирам нещата. Да толкова време си мислех, че нищо не зависи от мен, че аз съм една пионка, която върви по релсите и гледа в далечината, надявайки се да зърне светлина. Сам знам през какво съм преминал и съм доволен, защото издържах и сега обичам и сладкото и горчивото, и щастието и болката и най-вече обичам живота. Той е такъв какъвто си го направим, разумът ни е доста изобретателен в това отношение. Един пример: колко от нас са се питали : “ Как можа точно на мен да ми се случи?” И започваме да се съжаляваме, а съжалението е път към самотата и отчуждението.
Никой не казва: ”Благодарен съм, че това се случи на мен, защото научих много.” Не е лесно,но поне се опитайте. Ако обичаме себе си ще обичаме и живота. А защо да търсим смисъл в нещо, което обичаме? В момената дори не мисля върху нещата, които пиша, а ги печатам машинално. Може и да са объркани ,но те идват от сърцето ми, а аз не се срамувам от него. Позволих си да ползвам откъси от “Вероника решава да умре”, защото тази книга ми отговори на много въпроси.
Аз не мога да ви кажа: ето това е смисълът на живота, но се опитвам да ви помогна да го откриете. Възприемайки всеки нов ден като чудо-и то наистина си е така, като се има предвид вероятността да ни се случи нещо неочаквано във всяка секунда от крехкото ни съществуване- може всеки да намери смисъла за себе си.
//да това съм го писал на 20 години ... както и долните две стихчета
Наистина ако гледаме глобално на нещата, съвсем откровено животът ни няма смисъл. Но това, което прави Вероника според мен е избор на слабия. Светът е трудно място за живеене, но точно в този свят аз откривам себе си. Мога честно да кажа, че болката ни учи, а щастието само ни радва. Много е лесно да решиш да умреш,трудно е да решиш да живееш и то да живееш не заради някой друг, а само и единствено заради себе си. Животът ми казва мрази, а аз обичам. Боли ме и се уча и се чувстам сам и стар и пак обичам. Така се въртят нещата, смазват слабите, а силните въздъхват и помъдряват. Всъщност светът не е виновен, виновни сме си ние и нашият разум. Причернява ни пред очите, не вярваме в себе си, затваряме се в черупките си, а колко красота има във всеки от нас. Но страхът или лицемерието ни пречат да я покажем на другите. Защо да се разкривам пред другите след като те са толкова студени и едва ли ще ме разберат? И всичко отново е черно пред очите ни, и сме слепи и си мислим, че живеем и мразим живота. Не може аз да съм виновен, другите са виновни , успокояваме се и се погребваме и така до безкрай.
“Естественият ход на живота е да се бориш, за да оцелееш по някакъв начин. Когато взе хапчетата Вероника искаше да убие някого, когото ненавиждаше. Малодушието или вечния страх, че греши,че не прави това, което другите очакват от нея я караха да се мрази. Превъзмогваше дребните си недостатъци, а се проваляше във важните, основните неща. Придаваше си вид на независима жена тогава, когато изпитваше крещяща нужда от компания. Влизаше в някое заведение и всички я забелязваха, но обикновено завършваше вечерта сама,гледайки телевизионни програми, които не си бе направила труда да настрои. Бе създала у всичките си приятели впечетлението, че е модел за подражание, и бе изразходила енергията си,опитвайки се да бъде на висотата на представата,която бе изградила за себе си. Поради това никога не и оставаха сили да бъде самата себе си- човек, който подобно на всички хора по света се нуждае от другите, за да бъде щастлив. Но другите бяха толкова трудни за разбиране! Реагираха по непредвидим начин, живееха, оградени от защитни стени, държаха се като нея-правеха се, че всичко им е безразлично. А когато се появеше някой по-открит човек, или веднага го отвърляха, или го караха да страда, смятайки го за по-нисш от тях, за “наивник”. Чудесно! Сигурно бе впечатлила много хора със смелостта си, но докъде бе стигнала. До пустотата. До пълната самота. До чакалнята на смъртта. Омръзнали и бяха самоконтролът, маските, благоприличното поведение. Тя вече знаеше, че има Вероника, която може да обича.”
Това са превратностите на съдбата. Оценяваме нещо едва след като го загубим. И защо на моменти сме толкова глупави-правим не това, което искаме, а това което трябва. Стискаме зъби и продължаваме. Настъпва момента в който питаме не себе си,а другите кое е правилно, как трябва да постъпим. Моят живот ще има смисъл докато мога сам да вземам решения, защото само така ще бъда искрен пред себе си. Да бъдеш човек, в пълния смисъл на думата, е толкова хубаво, а ние се срамуваме от това което сме. Защо? Не сме достатъчно добри или в нищо няма смисъл. Този въпрос е толкова абсурден. На него всеки трябва да си отговори сам, но преди това да се опита за един ден да бъде човек. Не душа скрита зад маска. Преди година и половина бях уплашено момче. Родителите ми вярваха в мен, а аз се страхувах да не предам доверието им. Аз и брат ми сме смисъла на техния живот и ми беше толкова трудно и объркано. Как мога аз да бъда смисъл на нечий живот,едно треперещо хлапе? Сега сам си решавам проблемите и много неща зависят само от мен. Чувствам се пораснал и готов да се боря за малко щастие. То не пада от небето,то изисква борба, но аз вече не се страхувам, аз вече не съм уплашено момче и съм благодарен на живота за това на което ме научи. Имам още толкова много да уча,а толкова малко време-един човешки живот. Колко бързо минаха 20 години,а аз едва сега започвам да разбирам нещата. Да толкова време си мислех, че нищо не зависи от мен, че аз съм една пионка, която върви по релсите и гледа в далечината, надявайки се да зърне светлина. Сам знам през какво съм преминал и съм доволен, защото издържах и сега обичам и сладкото и горчивото, и щастието и болката и най-вече обичам живота. Той е такъв какъвто си го направим, разумът ни е доста изобретателен в това отношение. Един пример: колко от нас са се питали : “ Как можа точно на мен да ми се случи?” И започваме да се съжаляваме, а съжалението е път към самотата и отчуждението.
Никой не казва: ”Благодарен съм, че това се случи на мен, защото научих много.” Не е лесно,но поне се опитайте. Ако обичаме себе си ще обичаме и живота. А защо да търсим смисъл в нещо, което обичаме? В момената дори не мисля върху нещата, които пиша, а ги печатам машинално. Може и да са объркани ,но те идват от сърцето ми, а аз не се срамувам от него. Позволих си да ползвам откъси от “Вероника решава да умре”, защото тази книга ми отговори на много въпроси.
Аз не мога да ви кажа: ето това е смисълът на живота, но се опитвам да ви помогна да го откриете. Възприемайки всеки нов ден като чудо-и то наистина си е така, като се има предвид вероятността да ни се случи нещо неочаквано във всяка секунда от крехкото ни съществуване- може всеки да намери смисъла за себе си.
//да това съм го писал на 20 години ... както и долните две стихчета
За нея
Опитвам се да не мечтая
за съвършената жена,
ще кажете "такава няма"
и че ме чака самота.
И все пак аз съм оптимист
и знам, че някой ден лъчист,
аз ще я срещна :
за Вас съвсем обикновена,
но за мене съвършена.
за съвършената жена,
ще кажете "такава няма"
и че ме чака самота.
И все пак аз съм оптимист
и знам, че някой ден лъчист,
аз ще я срещна :
за Вас съвсем обикновена,
но за мене съвършена.
Пътят към сърцето
Кърви то малкото от болка,кърви не спира. И прави пътя труден за вървене,хлъзгаш се в кръвта. Спомени се спускат бавно, нова червена струйка обагря пътя към него, няма да е лесно мила. Падаш в лепкава и топла локва, обръщаш се това е края,не бършеш си сълзите само, гледаш ме и продължаваш. Опипваш с ръце стените черни, напукани, просмукани с кръв и все паквървиш и не спираш, решила си мен да спасиш. Стъпки последни остават, затъваш до колене не гледаш вече към мен,а в остриетата забити в моето сърце. Е след като стигна до тука моля те само едно : забий и твоето и си върви.
четвъртък, 11 октомври 2007 г.
Родопи
Пак умуваме - накъде?
Заради влошеното ми здравословно състояние, не можех да правя дълги преходи. Автотуризъм в Родопите бе добър вариант, всъщност все тая важното е да не оставам в София... И така за два дена над 700км., един връх, една пещера и едни мостове при това чудни...:). Всъщност Родопи не е моята планина, още не съм дорасъл за нея. Спокойствие, спомени, величие .... да. Но все още си падам по чукаринга на Пирин и Рила. Родопи е за по- улегнали хора.
off topic :
"Аз ще те спася!"
"Ще обичам само теб, завинаги !"
Та е весело е-бано.
Събота вечер в кръчма в Доспат - обслужват ни две сестри на видима възраст под 20 и облечени като най- долнопробните курви. А изпадналите типове от заведението ги събличат с очи, което прави много лошо впечатление на дамите от нашата компания. Всъщност на мен подобни гледки отдавна са спрели да ми правят впечатление, особено когато месата са ти в повече и така си ги пристегнала, че излишната маса виси отвън .... "Стегни са ма пача, нямаш 20... , а на 25 и тия от кръчмата няма да те заглеждат...."
След кръчмата опънахме палатката в близост до язовира, полафихме и легнахме...
Неделята... тежко ставане, бях прекалил със спането. Минаването през Ягодинската пещера подейства освежаващо. Чудните мостове следобеда изпълниха душата ми. А вечерта в "Безгрижен живот" с.Косово бе неповторима. Дори пъпленето към София и случката с полицаите не успяха да развалят доброто ми настроение....
Ето снимките с коментари:
http://picasaweb.google.com/dobrudjan4e/eUpUeD
Тоя уикенд ще е по- тежък, един приятел има рожден ден и ще запиваме на Драгалевци. Аз мисля да се отдам на алкохола след спирането на антибиотика :).
Заради влошеното ми здравословно състояние, не можех да правя дълги преходи. Автотуризъм в Родопите бе добър вариант, всъщност все тая важното е да не оставам в София... И така за два дена над 700км., един връх, една пещера и едни мостове при това чудни...:). Всъщност Родопи не е моята планина, още не съм дорасъл за нея. Спокойствие, спомени, величие .... да. Но все още си падам по чукаринга на Пирин и Рила. Родопи е за по- улегнали хора.
off topic :
"Аз ще те спася!"
"Ще обичам само теб, завинаги !"
Та е весело е-бано.
Събота вечер в кръчма в Доспат - обслужват ни две сестри на видима възраст под 20 и облечени като най- долнопробните курви. А изпадналите типове от заведението ги събличат с очи, което прави много лошо впечатление на дамите от нашата компания. Всъщност на мен подобни гледки отдавна са спрели да ми правят впечатление, особено когато месата са ти в повече и така си ги пристегнала, че излишната маса виси отвън .... "Стегни са ма пача, нямаш 20... , а на 25 и тия от кръчмата няма да те заглеждат...."
След кръчмата опънахме палатката в близост до язовира, полафихме и легнахме...
Неделята... тежко ставане, бях прекалил със спането. Минаването през Ягодинската пещера подейства освежаващо. Чудните мостове следобеда изпълниха душата ми. А вечерта в "Безгрижен живот" с.Косово бе неповторима. Дори пъпленето към София и случката с полицаите не успяха да развалят доброто ми настроение....
Ето снимките с коментари:
http://picasaweb.google.com/dobrudjan4e/eUpUeD
Тоя уикенд ще е по- тежък, един приятел има рожден ден и ще запиваме на Драгалевци. Аз мисля да се отдам на алкохола след спирането на антибиотика :).
петък, 5 октомври 2007 г.
Оглупях
За първи път в живота си изпитвам такава болка. Постоянна, гадна, изяжда те отвътре. Вторник по обяд бях при Иван(Сянки както му вика Мишев), бърза снимка и... печелиш ще оперираме... Вадене на мъдрец с рязане на кост, перфектно. Местна упойка и половинчасова обработка, плюенето на кръв с изтръпнала уста е трудно нещо. Бузите ми бяха като изваяни, подути и безчуствени... и да бяха си останали така. Връщам се на работа, не мога да говоря а упойката бавно, но упорито спира действието си. Е тогава се видях в чудо, принудих се да изпия Аулинче и течен аналгин, това бе единствения начин да заспя и пак успях да се събудя в ранните часове на ноща.
Проблемите са по- дълбоки...
вече 3-ти ден без пиене и без месо, е къв е смисъла на тоя живот да го Ева.
Просташко а? Ама съм го закъсал...
Утре заминавам за Родопи, май ще ни вали дъжд, това ще ми се хареса :).
Толкоз.
Проблемите са по- дълбоки...
вече 3-ти ден без пиене и без месо, е къв е смисъла на тоя живот да го Ева.
Просташко а? Ама съм го закъсал...
Утре заминавам за Родопи, май ще ни вали дъжд, това ще ми се хареса :).
Толкоз.
Абонамент за:
Коментари (Atom)
